Камен Костов / Kamen Kostov

казаха ми: “остани си на пиедестала!” "да го препикавате ли?" аз попитах... поглед през прозореца железопътни релси... самолетни писти... посоки за отлитане и отпътуване: дали да отлетя или да си остана завинаги в страната на забравата... едно време на Елена прозорците ни са вторачени един във друг и май блещукат днес утре – с послевкусие на вечност възкачих се Татко на самия ти връх и погледнах наоколо като харуки мураками не видях нищо но осъзнах самотата ти и безграничната ти (без)отговорност да ме сътвориш непонятна излишна и дори некрасива за да не цитирам късните ти адепти пренебрегнато време-пространство е твоята рецепта поради собствената ти несъстоятелност решил си да компенсираш отсъствието си и си го населил с други такива готин си че се опитваш да ми внушиш че това е математическо уравнение но и аз съм готин че изпитвам отсъствие на безгранично доверие и се чудя какво точно да те помоля да ме освободиш всецяло или всецяло да ме населиш екология сечем гори треви и вечност за да изсекнем носовете си завръщане в лоното (гръбначен стълб) на Стара Загора тук почиват костите на дедите ми тук се носят моите детски викове тук кънти смехът на Татко тук вибрират сопранните трели на Майка тук отекват акордите и арпежите на сестра ми тук именно тук е моят катапулт към Вечното вливам се в думите думите в смисъла смисъла в безсмислието и всички заедно потегляме към възторзите... антихайку нощем китовете кацат върху иглените върхове на ушите на камилите сутрин те си ги закачат като обици пробивам цевите на пушките със поглед... скатавам тъмните пришествия дълбоко в тях... избухват срамните пространства на разгула... а пулсът ми блокира спусъците... аз нямам врагове приятели едва ли преплувам върхове възкачвам океани извира тишина отвсякъде... затишие пред буря?

they told me: “stay upon the pedestal!” "so that you piss on it?" I asked... a look out the window railroad tracks... airplane runways... directions for taking off and departure: shall I fly away or shall I remain for good in the land of oblivion... once upon a time to Elena our windows staring at each other and maybe sparkling today tomorrow - tasting of eternity I climbed your very peak, Dad, and I looked around like haruki murakami I did not see anything but I realized your loneliness and your infinite (ir)responsibility to create me incomprehensible unnecessary and even unbecoming not to quote you later adepts neglected space-time is your prescription through your own untenability you’ve decided to compensate your absence and you’ve peopled it with other absentees you’re cool trying to persuade me to believe that this is just an equation but I'm cool too lacking boundless confidence and I wonder what should I ask you for to let me entirely free or to inhabit me entirely ecology we cut forests grasses and eternity to blow our noses coming back to the bosom (vertebrae) To the city of Stara Zagora here my ancestors’ bones rest here my child’s cries keep floating here my Daddy’s laugh echoes here my Mother’s soprano keeps trilling away here my sister’s chords and arpeggios resound here right here is my catapulting towards Eternity I pour myself into words words into meaning meaning into meaninglessness and all together take off for the raptures… antihaiku at nights whales alight on the peaked tips of camels’ ears in mornings they suspend them as earrings I drill the rifles’ barrels with a glance... I stow the dark advents deep into them... the shameful spaces of vice then explode... and my pulse blocks the triggers... I have no enemies friends hardly I swim over pinnacles and climb up oceans silence springs from everywhere... a hush before the storm?