Peter Cooper / Питър Купър

My years spent as a linguist taught me to listen to English very carefully. That, and Pablo Neruda, who had the capacity to mix harsh realities with physical beauty. My years as a journalist taught me to listen, and the years working as a book editor taught me to see. Writers like Patrick White, Somerset Maugham, Albert Camus, Brautigan (hundreds, really) guided me towards a kind of fiction that takes a fearless look at life and how to shape its harsh realities into noble existence. (They accomplished it, I'm still working on that.)

All my awards are from so long ago, the judges are all dead.

My novel, Birthmark (co-written with Bill Rowe) and the collection of poems, The Valley of My Western Heart, were tremendous learning opportunities. I built a small writer's cottage (you can see it on my website), which has given me the space to begin finishing two novels that had to wait until I was done with the publishing group (Vivisphere).

CREDO

It is my fate,

that I follow,

eyes open with wonder.

It is my intention

to allow my fate

every chance to breathe.

It is my will,

that contentment rest

nestled in my heart.

It is my obligation

to myself, that in sharing

I remain an equal partner.

It is my hope

that my joy be always

available to others.

It is my bequest

that a smile hover

over my final memory.

THE DEW

When you ask me who I am

I must find words that will rise

like magical tattoos on your fingertips

If you should ponder the mystic nature

of my arrivals and departures

there is no sign board announcing my travel

but an evaporating neon flickering with alien symbols

How shall I discuss my knowing with those

who question that the wind comes from the stars

and the stars shake down from a giant elm

in the corner of this milky meadow

These questions of life and death

are not buds waiting to blossom

their answers do not petal

or fill the air with new fragrance

They are the dark molt of each season

a forest of collisions

this against that

why against not

They are a string attached to itself

a loop, a noose, a mooring

one to snare, one to kill, one to spare

Ask me not of beginnings or quests or achievements

but open my chest, watch the river within this red flood

that pushes against the banks of becoming

cuts through the valley of indecision

creating me through its very erosion

unmaking me through the slow ardor of silt

depositing me at the mouth of this ocean of us all

Then ask yourself these unaskable questions

dive into your own river

taste your own salt, undo your own becoming

join me in the sky of all those dangling poems

strung between us on the line of this distant embrace

There is but one that shall always remain unwritten

within it resides the undescribed kiss

the unnamed caress

the secret of our mutual self

And it is not that such magic

doesn't deserve the finest phrases

or that eloquence cannot meet its measure

It's simply that loving you

has taught me the virtue of silence

the whispered endearment

greater than bullhorn pronouncement

requiring no priestly benediction

no familial dowry

no divine condescension

The product of real love

is as mysterious as the dew

and requires a full dark night to become

yet only minutes of light to disperse

So let us keep our red mystery for the night

our real love for the darkness

and protect the dew of our becoming together

against the evaporation of the light

ILEZIA

I know this sadness

is not simple

or easy to bear

But within you

(of all women)

I finally understand

the wearing of black

for widowhood

for it represents

the trading of light

throughout your life

on behalf of others

First, the light

of childhood

given away too young

to the perils of war

How much heartshine

did you offer to the dirt

those four hours

you lay in the trench

protecting your baby brother

with your very body

while bombs and bullets

exploded all around?

How many bright rays

of young self

did your fear use

to blind the eyes

of Nazi soldiers

while rescuing the

singer sewing machine

(necessary family heirloom)

from their occupying grasp?

How much incandescence

did you offer

your new husband

perhaps knowing

(even from the beginning)

that little of it

would be returned?

And how bright became

each day of birth

as you spent yourself

again and again

to safely bring your

children into the world

making yourself a magnet

for pain

so it would not

find them?

I know how far

and how often

you walked

to deliver food and money

or handmade clothes

to the school

so far away

you often slept

alongside the road

How many fingers

did you wound

preparing meals

boiling water

or pricking with needles

when sewing late at night?

You think sometimes

these children

grandchildren

great grandchildren

don't see you anymore

(surely not the girl of light

you wrap in heavy dark cloth)

But that magnet you became

to absorb pain

now brings their love

effortless attracted

along with their laughter

(proof of your light within them)

I know the black dress

is a wedding veil

inside out

I know your round face

is a full moon

to hide the beautiful

girl of yesterday

in the night of old age

And every aching step

you take now

is a sharp reminder

that you loved so much

you would have walked

on your heart

to deliver precious cargo

God still sees

the girlish sister

the bride

the young mother

and he will kneel

and wash each foot

before your final journey

ANOTHER ARRIVAL

I am not just

bringing

who I am

but the

will-be-me

to the

you

become

without

me

ARROW

You do not have enough flesh

for a landslide

maybe a few pebbles

of you will roll

into that stream

of aging

But the water of time

will only polish them

as your youth

has done

to shape more of an

arrow than woman

out of your youth

SHARP EDGES

Perhaps you believe

I don't know

the purpose

of sharp edges

axes

scalpels

razors

But I have used each

in their own

time and fashion

with either hand

But I keep the sword

sheathed

its blade barely noticeable

kept sharp

by proximity

to the scabbard

of my heart

EATING RAINBOWS

Two clouds beneath this sheet of sky
we move
wrapped within an aching wind

A sighing song
guides my lips and teeth
(this storm front of me)
to your funnel neck
where I hold on tight
while you thrash through
the crops and small towns
of our new loving

We pelt each other with raindrops
until your valley thermals crush my breezy leg
taking my breath away
as this sleek, windy shear of you
cuts through my senses

Riding this warm rail of me
you move east and west
toward and away
from that golden spike
that marks the eventual meeting
of these two trains of thought
destined for collision

I turn my thumb into a plow
then windmill my fingers within you
feel the gathering wheat of you
grinding golden in parallel movements
serial cascades of breathy argument
disguised as
flesh against spirit
sex against love
night against day

All words fall away with the storm
and we are left clinging together
suspended where the moist earth and saturated sky
almost meet

and I know it is forbidden to say
I love you
so I begin instead
to eat the rainbow that now glows around you
this secret, tasty gift
of storm and sex and heart
a shadowy, succulent food
I have only come to know
through you

And as we softly drift toward our different sleep
I cannot help but cock an ear
toward the window's open mouth
hoping for a hint of weather
in your tomorrow eyes

ПИТЪР КУПЪР

Годините ми като езиковед ме научиха да слушам английския език много внимателно. Това и Пабло Неруда, който имаше способността да омесва жестоката действителност и физическата красота. Годините ми като журналист, ме научиха да слушам, а годините, през които работех като редактор на книги, ме научиха да виждам. Писатели като Патрик Уайт, Съмърсет Моъм, Албер Камю, Бротиган (всъщност те са стотици) ме насочиха към проза, която гледа без страх на живота и ме научиха как извайвам от жестоката действителност благородно съществование. (Те са постигнали това. Аз все още работя на него.) 

Всичките ми награди са от толкова отдавна, че всичките съдии са умрели.

Романът ми „Белег по рождение” (написан в съавторство с Бил Роу) и сборникът ми със стихотворения „Долината на моето западно сърце”, бяха невероятни възможности за натрупване на опит. Построих си малка писателска колибка (можете да я видите на Интернет страницата ми, която ми предостави пространство да пристъпя към завършването на два романа, които трябваше да чакат, докато приключа работата си в издателската група „Вивисфиър”.

ВЕРУЮ

Съдбата ми е:

туй, което следвам,

с очи отворени в почуда.

Възнамерявам

да й дам възможност

да диша с пълна гръд.

Желанието ми е:

удовлетвореността

в сърцето ми гнездото си да свие.

Мой дълг към мен самия е:

в споделянето

да съм равностоен.

Надеждата ми е:

наличната ми радост

да е налична винаги за други.

Заветът ми:

Усмивка да сияе

над сетния момент от паметта.

РОСАТА

Когато питаш кой съм

трябва да намеря думи, които да изгреят

като магически татуировки на върха на пръстите ми

Ако се замислиш над мистичната природа

на моите пристигания и заминавания,

няма разписание, обявяващо пътуванията ми,

само изпаряващ се неон, трепкащ с непознати символи

Как да обсъждам своето познание с онези,

които се съмняват, че вятърът пристига от звездите

и че звездите се отронват от гигантски бряст

на края на тази млечна ливада

Тези въпроси за живота и смъртта

не са пъпки, очакващи да разцъфтят

отговорите им не разтварят венчелистчета

и не изпълват въздуха с нов аромат

Те са невидимата смяна на перата на сезоните

гора от стълкновения

на това с онова

на защо с не

Те са връв, завързана за себе си

примка, клуп, вързало,

за да улавяш, да убиваш и помилваш

Недей ме пита за начала, за търсения или постижения

а отвори гръдта ми, наблюдавай реката в този ален прилив,

който напира към бреговете на ставането

врязва се през долината на нерешителността

сътворявайки ме чрез самата си ерозия

разграждайки ме чрез бавния огън на тинята

отлагайки ме в устието на този океан от всички нас

След това задай на себе си всички тези незадаваеми въпроси

гмурни се в собствената си река

опитай собствената си сол, разгради собственото си ставане

присъедини се към мен в небето на всички онези поклащащи се стихотворения

нанизани помежду ни на конеца на тази далечна прегръдка

Има само едно единствено, което ще остане завинаги ненаписано

в него обитава неописаната целувка

неназованата милувка

тайната на нашето съвместно аз

И не че подобно вълшебство

не заслужава най-прекрасни фрази

или че красноречието е непосилно пред него

Работата е просто в това, че любовта ми към теб

ме е научила на добродетелта наречена мълчание

на прошепнатата нежност

по-велика от произнасянето с рупор,

която не изисква

попски благослов,

нито фамилна зестра,

нито божествено благоволение

Продуктът на същинската любов

е тайнствен като росата

и се нуждае от напълно тъмна нощ, за да стане,

и само от минути светлина, за да се разсее

Така че нека съхраним червената си тайна за нощта

истинската си любов – за тъмнината

и да защитим росата на съвместното ни ставане

от изпаряването на светлината

ИЛЕЗИА

Знам, че този вид печал

не се понася

просто, нито лесно

Но у теб

(измежду всичките жени)

най-после проумявам

смисъла на ходенето в черно

по вдовишки

То отразява светлината,

която си отдавала

през целия си земен път

на другите

Най-напред, онази светлина

на детството, отдадена

невръстна на ужасите на войната

Колко сърцесветлина

си отдала на пръстта

през онези часове,

легнала в окопа

да прикриеш с тяло

малкото си братче,

докато край вас изригват

гейзери от бомби и куршуми?

Колко бляскави лъчи

от девичата невинност

твоят страх употреби,

за да заслепи очите

на нацистките войници

и да можеш да спасиш

старата машина зингер

(нужната семейна ценност)

от окупаторската им грабливост?

Колко жар

отдаде

на съпруга си,

вероятно знаейки

(още от началото)

че малка част от нея

ще се върне

Колко ярки са били

всичките родилни дни,

докато си се раздавала

неведнъж, за да родиш

живи и здрави

децата си на този свят,

ставайки магнит

за болката,

та да не ги намери?

Знам

как си ходела пеша

и често,

за да занесеш храна, пари

или домашно шити дрехи

във училището –

толкова далече,

че често си преспивала

край пътя

Колко пръсти

си наранила,

готвейки храна,

възвирайки вода

или бодейки

с шевните игли

до късно през нощта?

Понякога си мислиш,

че децата,

внуците,

правнуците

не могат да те видят вече

(със сигурност не виждат

момичето от светлина,

което ти увиваш

в тежък, тъмен плат)

Но магнитът, в който си се превърнала,

за да поглъщаш болката,

сега донася тяхната любов,

привличана без всякакво усилие

наред със звънкия им смях

(доказателство за светлината ти

вселила се у тях)

Аз знам, че черната ти рокля

е наопаки обърнат

булчински воал

Знам, че кръглия ти лик

е пълна месечина,

криеща красивото

вчерашно момиче

във нощта на старостта

И всяка стъпка

стенеща от болка,

направена от теб,

е бодващо напомняне,

че си обичала тъй много,

че би вървяла по сърцето си,

за да доставиш скъпоценния товар

Бог още вижда

момичето сестра,

невястата,

онази млада майка

и Той ще коленичи,

и ще измие твоите нозе,

преди да тръгнеш в сетния си път

ДРУГО ПРИСТИГАНЕ

Аз не нося

само

този който съм

но и онзи

който ще съм станал

за онази

теб

останала

без

мен

СТРЕЛА

Ти нямаш достатъчно плът

за свлачище

може би няколко камъчета

от теб ще се търкулнат

в онзи поток

на остаряването

Но водата на времето

само ще ги шлифова

както е сторила

твоята младост

за да извае по-скоро

стрела отколкото жена

от младостта ти

НАТОЧЕНИ ОСТРИЕТА

Може би си мислиш

че не знам

предназначението

на наточените остриета

брадви

скалпели

бръсначи

Но съм ги използвал

всяко според времето

и предназначението му

с двете си ръце

Ала меча си държа

прибран

с острие едва забележимо

винаги наточено

от близостта

до ножницата

на сърцето ми

ЯМ НЕБЕСНИ ДЪГИ

Два облака под това чаршафено небе
движим се
увити в страстен вятър

Песен от въздишки
води устните и зъбите ми
(този ураган пред мен)
към шията ти с форма на фуния
за която аз се хващам здраво
докато ти вършееш из
засетите нивя и градчетата
на новата ни обич

Замеряме се с капки дъжд докато термалите
на долините ти пречупят свежия ми клон
и ме оставят бездиханен
пред теб – блестяща ножица от вятър –
сразила сетивата ми

Яхнала ме като топла релса
ти сновеш на изток и на запад
ту приближавайки, ту отдалечавайки се
от онази златна точица
белязала окончателната среща
на двете композиции от мисли
предопределени да се сблъскат

Свивам палеца си като рало
и завъртам пръстите си в теб като мелнични крила
чувствам как пшеницата напира в теб
златно мляна под насрещни пориви
сред каскада от задъхани мотиви
замаскирани като
плът наместо дух
секс наместо обич
нощ наместо ден

Всички думи се разсейват с урагана
и оставаме притиснати един към друг
извисени там където утолената земя и ситото небе
сякаш се докосват

Знам че е забранено да изказвам думите
обичам те
затова започвам да отхапвам
от небесната дъга сияеща сега около теб
този таен, вкусен дар
от ураган, секс и сърце
тъмна, сладостна храна
която опознах
чрез теб

И докато тихо се унасяме всеки в своя сън
няма как да не наостря слух
към устата на прозореца отворена
та дано получа знак какво ще бъде времето
в утрешните ти очи

© Превод от английски Валентин Кръстев

See also: http://www.authorsden.com/petercoop