неделя, 26 август 2012 г.

Светлана Дичева / Svetlana Dicheva


Светлана Дичева е родом от Пловдив.
Завършила е Френска езикова гимназия и Радиожурналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
От 1985 година работи в програма „Хоризонт” на Българското национално радио. Била е водеща на едни от най-популярните радиопредавания като сутрешния блок „Преди всички” и обедния информационен блок „12 плюс 3”. Била е репортер и водещ, и в Българската национална телевизия. Водеща е на предаването "Графити по въздуха", което се излъчва всеки четвъртък от 19 ди 21 по "Хоризонт" и среща аудиторията с интересни личности и хора на изкуството. Води и предаването "Закуска на тревата" в събота сутрин. Автор е на радиорубриката „Библиотека Хоризонт”, посветена на книги от български писатели.
През 2000 г. излезе първата й белетристична книга „Балканският пророк”, в която са включени едноименната повест и двайсет разказа. Носителка е на наградата „Златният глас”. През 2005 година бе публикуван първият й роман „Мона и Магелан”, който две години по-късно излезе и в Сърбия. Романът й „Лабиринт за романтични минотаври” в първоначалния си вариант участва в българския конкурс по международния проект „Митове”, организиран от шотландското издателство „Кенънгейт” и спечели поощрителна награда.
Предлагаме ви откъс от новата й повест „Приключение в Тресавище”.

ПРИКЛЮЧЕНИЕ В ТРЕСАВИЩЕ

Градчето Тресавище беше разположено в североизточната част на страната. Беше мъничко и мършаво като недохранено куче. Сградите на бившите фабрики в него приличаха на духове, които нямат никакви развлечения освен да оставят вятъра да свири през пролуките на стените и зеещите отвори от счупени прозорци. Човек с повече фантазия можеше да си представи, че е на концерт. Градчето нямаше никакви забележителности, освен изровените пътища, отнели живота на не един амортисьор. Някои дупки оставаха в историята на автомобилите от региона като лобни места, но градският бюджет не предвиждаше запълването им. Всъщност, градският бюджет не предвиждаше нищо. Той беше също такъв дух, като духовете на бившите фабрики. Единственото живо нещо в Тресавище, беше железопътната гара. Тя беше единствената обществена сграда в градчето, ремонтирана в последните години. Няколко пъти на ден на гарата пристигаха тълпи от хора. Те носеха куфари и чанти, някои водеха деца за ръка. Това оживление изглеждаше странно на фона на всеобщата запуснатост. Също няколко пъти на ден покрай железопътната гара преминаваха влакове. Истински метални чудовища, а не духове на чудовища, макар че вагоните изглеждаха връстници на изоставените фабрики, но връстници, които все още не са паднали духом.  
Хората обичаха железопътната гара в Тресавище, но и се страхуваха от нея. Там се случваха странни  неща. Някои пътници успяваха да вземат влака без премеждия, но други губеха част от багажа си. Най-опасен беше вечерният влак, който пристигаше малко преди полунощ. Това беше най-удобният влак за онези, които работеха в големия град наблизо, но мнозина предпочитаха да си намерят квартира в града и да плащат солени суми, но да не рискуват да се завръщат всяка вечер на призрачната гара, където ги очакваха невидими опасности.
В предишни години, когато гарата на Тресавище още не се беше сдобила с такава мрачна слава, край нея се навъртаха бездомни кучета. Те никога не оставаха гладни, защото винаги се намираше добра душа да откъсне от залъка си. Продавачката на лавката също им съчувстваше и от време на време им подхвърляше остатъци от храна. Но откакто злите духове завладяха гарата, животните се разбягаха. Само наглият и нетърпим Голдън остана. Беше зъл, много проклет и също толкова упорит. Пътниците подозираха, че той единствен знае кой стои зад странните неща, които се случваха на това прокълнато място. Голдън имаше само няколко израза в кучешкия си репертоар – ръмжеше, лаеше или виеше като вълк. Беше сив на черни петна и никой не можеше да каже защо е кръстен Голдън. В козината му нямаше нищо златисто, а най-малко пък в нрава му. Началник гарата се страхуваше от него и го пъдеше по всякакви начини. Веднъж го подгони с тояга, но Голдън още повече се разяри. Отдалечи се на безопасно разстояние, но така зави, че хората, които чакаха следобедния влак, си помислиха, че се е превърнал на вълк.
- Ще ми виеш, а? - разлюти се началник гарата. - Махай се от тук, помияр такъв! - и запокити тоягата по посока на Голдън. За малко да го улучи. Кучето обаче не мръдна от мястото си. Мъжът изпсува и се прибра в стаята си, на която пишеше „Началник гара Тресавище”.
Всяка вечер след пристигането на вечерния влак, началник гарата прилежно изпращаше последните пътници и заключваше двете главни стъклени врати – едната, от коловозите към ремонтираната сграда на гарата, а другата, от сградата към главния път, който водеше към Тресавище. Имаше и други врати, но те не бяха стъклени. Вечер вратите уж бяха здрави, а сутрин, не всяка, но през ден през два, долните им стъкла се оказваха счупени и хрущяха под краката на първите пътници. Тресавище имаше символичен бюджет, гарата на Тресавище също, но пари за смяна на стъклата се намираха, най-вече заради упорството на началник гарата, който смяташе, че е въпрос на чест да покаже на злосторниците, че дори и Тресавище да потъне съвсем, гарата на Тресавище няма да потъне. Войната срещу злосторниците се водеше по график. Днес дежурни по стъкло са домакинствата от улица Х, утре – от улица У, и така... Когато градският идиот даде безценната идея стъклените врати да бъдат сменени с метални, началник гарата пребледня, избърса няколко капки пот от челото си с голяма мръсна кърпа и каза:
- Никога! Само през трупа ми!
И понеже началник гарата беше човек с тежест в градчето, жителите на Тресавище се съгласиха да се самооблагат с данък „гарово стъкло”.
Всяка сутрин пръв пред разбитите врати заставаше Голдън. Той оглеждаше внимателно стъклата по земята, все едно че правеше кучешко разследване. Той подушваше стъклата, правеше няколко стъпки наляво, после надясно, подушваше въздуха. Накрая заставаше като страж на входа пред счупеното стъкло. След него на мястото на произшествието пристигаше Лучия, единствената кучка от региона, която не се скри след появата на гаровите призраци. Тя заслужаваше много повече от Голдън да бъде наричана Златиста, защото беше със светлобежова копринена козина, нежни издължени лапи и красиви тъмни очи. Тя нервираше Голдън не само с присъствието си, но и с крещящата си безполезност. Голдън се нуждаеше от другар, от съратник, а не от грацилни кокони. Лучия беше кучка конформистка, защото приемаше да бъде галена от началник гарата, приемаше храна от всички, а Голдън подозираше, че е готова да похапне и от шепата на някой призрак злодей. Натрапчивото й присъствие край строшените стъкла го изкарваше от кожата му. Той й изръмжаваше свирепо, но Лучия беше нахална и високомерна, вероятно заради привилегиите, с които се беше сдобила. Тя заставаше все пак на безопасно разстояние от него, но твърдо и непоколебимо, и дочакваше появата на началник гарата, както и на първите пътници с техните „ох” и „ах”, все по-анемични и формални с всеки изминал ден. Ами така е, и човеците, и кучетата свикват да ходят по счупени стъкла.
- Ако го спипам, ще му нарежа ръцете с тези стъкла! - заканваше се началник гарата с глас, пресипнал от омраза. Някои от пътниците смятаха заканата за прекалено мека и предлагаха да прережат гърлото, лицето, да извадят очите на злосторника, да го накълцат на кайма. Лучия не можеше да разбере дали се заканват сериозно, или просто се упражняват в красноречие. Тя не одобряваше чупенето на стъкла, но смяташе прерязването на гърло за убийство. Веднъж дори изрази гласно мнението си. Голдън сви уши с негодувание.
- Заради такива като теб потъваме! Предателка! – излая я той.
- Не, заради такива като теб потъваме! Сектант! – излая го тя.
Той я подгони, но тя не изглеждаше уплашена и  затича леко. Беше по-пъргава и по-издържлива от него  – още един повод  да я ненавижда. Тя се скри някъде из съседните изоставени сгради. Точно затова Голдън я подозираше във връзка с гаровите призраци. Къде другаде могат да живеят гарови призраци освен в сградите на бившите фабрики-призраци? Голдън беше много смело куче, но не смееше да пристъпи там. Надушваше опасност.
  
***

Лучия обиколи старата шивашка фабрика, в която от десетилетия не беше ушито и едно копче. Шевните машини отдавна бяха продадени. Дрехите се шиеха в Китай или Индия, а жените в Тресавище отдавна бяха забравили как се шие бод зад игла. Не можеха да си подшият и един подгъв сами и търсеха услугите на бившата майсторка на дамски костюми, днес майсторка единствено на дребни шивашки поправки. Откакто се появиха призраците, никой не смееше да стъпва в изоставената фабрика. Но Лучия не беше от страхливите. Тук, в бившия директорски кабинет, тя се срещаше с новата си приятелка Бела. Бела беше аристократка по дух и по козина. Норка, с извинение! Тя беше единствената норка не само в Тресавище, но и в околностите на Тресавище. Истинска норка, от онези, от чиито гръб в буквалния смисъл се правеха елегантни дамски палта. Бела беше новата домашна любимка на прокурора на Тресавище – олисял дебел надут пуяк, който много искаше да бъде ексцентричен. Той дълго време отглеждаше булдог за ужас и погнуса на враговете си. Всички в Тресавище му бяха врагове. Кой може да обича един държавен обвинител? Булдогът не се различаваше от жителите на Тресавище по нищо, беше злъчен и заядлив като тях и ненавиждаше стопанина си наравно с всички останали. Понякога и повече, защото имаше повече поводи за ненавист. Веднъж така се задави от ярост срещу стопанина си, че умря, въпреки твърдото си решение да живее максимално дълго, за да му създава неприятности. Самата му смърт обаче, също беше неприятност за прокурора. Три пъти развеждан, с четири деца от различни бракове, той имаше всички основания да ненавижда съжителството с човешки същества и от двата пола, понеже децата му бяха синове. Със смъртта си булдогът сякаш каза на прокурора, че не само хората, но и животните могат да бъдат непочтени и да не си изпълняват задълженията. Булдогът умря преждевременно, далеч преди да навърши средната дължима възраст за един средностатистически булдог. Такова тежко провинение можеше да бъде извинено единствено ако булдогът беше оставил поколение, но той се закучи и отказа да хареса единствената дама в околността, предложена на вниманието му. Клариса, местната дама булдог, собственост на шефката на банката, направи и немислимото, за да го съблазни, но той изсумтя, врътна късата си, за да не кажем липсваща опашка, и се свря в краката на стопанина си. Това бяха крака, които булдогът не обичаше, но пък и своенравието на разгонени дами като Клариса, го отблъскваше. И хората, и кучетата избират от две злини по-малката. Така след смъртта на намусения булдог прокурорът си остана сам и нещастен. Не щеш ли, един ден полицията конфискува  норки от дома на местен рецидивист, който беше решил да се занимава с търговия с кожи. Като повечето местни рецидивисти и бизнесмени, и той беше започнал да се занимава с нещо, от което не разбираше нищо, и резултатите бяха зашеметяващо печални. Конфискуваните норки бяха девет, но от тях единствено Бела мърдаше. Беше изпосталяла и гладна, на умирачка почти, а посестримите й до една бяха мъртви и с повредени кожи. В резултат на което не получиха дори достойно погребение, а бяха изхвърлени в голямата кофа за боклук до полицейското управление. Още на следващия ден децата от ромския квартал се накичиха с проскубаните кожи, а много скоро след това с тях се накичиха майките им. Заиде, местната кючекчийка, която танцуваше в кръчмата „Два бели гълъба” срещу скромно заплащане в пари и щедри добавки в кюфтета, кебапчета, водка и цигари, беше запленена от тях, изкупи ги от майките, и си направи костюм, като наниза норките на лента около таза си. Така, макар и посмъртно, колежките на Бела бяха реабилитирани и влязоха стремително в шоубизнеса. Самата Бела се озова първоначално в кабинета на прокурора и така се уплаши, че се шмугна в голямата китайска ваза в ъгъла. Полицаят, който я донесе, служителите от прокуратурата и самият прокурор, се видяха в чудо как да я измъкнат от там. Всички се изредиха да бъркат с ръка във вазата и съответно всички бяха нахапани и надраскани.
- Ама че беля! - възкликна полицаят без да си дава сметка, че така става кръстник на плашливото животно.
- Беля си взехме на главата - заключи мъдро прокурорът, като облиза одраскания си показалец. В един момент наистина му хрумна или да хване вазата и да я обърне наопаки, за да изтръска животното, или да я строши. Тогава на помощ дойде чистачката на прокурора, леля Веска, която наблюдаваше насмешливо сцената. Тя измъкна от торбата си един евтин кренвирш, който беше купила за вечно гладния си внук, и го надвеси над скъпата китайска ваза - подарък от бивш рецидивист измил името си с голяма доза благотворителност. Само след миг изгладнялата норка подаде муцунка и захапа кренвирша. Тогава леля Веска смело пое норката и я гушна на врата си като яка. Гладната Бела изяде цялото количество кренвирши, около 300 грама, но на леля Веска не й се досвидя.
- Мръсник, държал е животното на въже! - каза тя. - Да го напъхаш в дранголника и да го оставиш на хляб и вода! - заръча тя на шефа си. Точно тя даде идеята на прокурора да вземе норката за домашен любимец. Просто спомена, че норките ядат и храна за кучета. Знаеше го от едно популярно филмче за ферма за норки, което внукът й веднъж беше гледал. Прокурорът веднага си направи сметката, че норката ще му излезе евтино. Първо, защото нямаше да има нужда да плаща за ново куче, а някои породи бяха много скъпи, второ, защото имаше огромно количество храна от неблагодарния булдог, избрал да умре преди да изяде храната, купена специално за него.
- Как ще я кръстите? - попита подмазвачески полицаят, макар че това ни най-малко не го интересуваше.
- Ами... - замисли се прокурорът, който нямаше никаква фантазия за имена. Булдога, например, наричаше Куче. „Хей, Куче! Ела насам!” Единственото, което му дойде на ума беше да я нарече Норка.
- В никакъв случай! – отсече леля Веска. – Няма да наричате животното на една курва!
- Каква курва? - стресна се прокурорът.
- Е, хайде сега - ядоса се леля Веска. - Аз ли да ти напомням за Нора...
Прокурорът много добре знаеше за кого става въпрос. Нора беше местната проститутка. Беше завършила френската гимназия и много парадираше, че е чела Ибсен.
- Да я кръстим Бела! - предложи леля Веска.
- Че що? - зачуди се полицаят.
- Ами нали ти преди малко каза, че била беля? Ей го на, беля - Бела.
- Откъде ти дойде на ум, аз животно на маргарин не кръщавам - заинати се прокурорът.
- Малко телевизия гледаш, шефе, малко! Това име много се върти по телевизията.
В крайна сметка прокурорът наистина кръсти норката Бела защото го домързя да измисли друго име, а местната проститутка остана единствената Нора в града.
- Разбра ли? – Бела беше влязла в бившия директорски кабинет на шивашката фабрика незабелязано - Разбра ли, че според полицейския доклад досега стъклата на гаровите врати са чупени цели 176 пъти!
- И още ли не се знае кой прави това? – попита Лучия.
- О, пълна тъмница, пълно неведение! Точно така казва прокурорът, цитирам го точно. Днес си говори надълго и нашироко с полицейския началник. Сега точно обсъждат заедно с кмета  откъде да намерят пари, за да монтират камери. Бюджетът на полицията не стига.
- Че то кой ли бюджет стига! - вметна Лучия.
- Бюджетът на прокуратурата също не стига. На прокурора му е орязана заплатата с 15 процента и сега той планира да намали храната ми също с толкова. Не мислиш ли, че това е несправедливо? Защо не намали собствената си храна с 15 процента, а ще ме подлага мен на диета? Виж му шкембето, само! Нали знаеш колко е важно за блясъка на козината ми да се храня обилно и правилно? Защо, когато заради ...как да кажа, може би не е много лоялно от моя страна да го казвам, някои допълнителни стимули и плащания от клиенти, така де, от подсъдими, той увеличава доходите си с мноооооого проценти, това не се отразява на качеството и количеството на моята храна? Ако беше така, досега да съм заприличала на чудовището от Лох Нес!
- Ти наистина си нелоялна, Бела – укори я Лучия. – Освен това няма да си никак красива, ако приличаш на чудовището от Лох Нес. Впрочем, - подхвърли тя, след като се замисли - някой знае ли точно как изглежда това чудовище?
- Казах го просто, за да подчертая широката си обща култура - уточни важно Бела. - За разлика от повечето ограничени същества в този тресавищен град, аз зная едно-друго и се интересувам от всичко и от всички.
- Това ми звучи малко клюкарско.
- О, я не бъди старомодна и досадна като някоя стара мома - сряза я Бела.
- Може да съм стара мома, но не съм старомодна. Харесвам новите неща.
- Чудно нещо! Толкова задръстен град! - смени темата Бела. - Да не могат да открият кой им троши стъклата след 176 простъпки! Не мислиш ли, че тези хора са пълни некадърници?
- Всичко започна, откакто се появиха призраците... - въздъхна Лучия.
- Това също не го разбирам! Всички говорят за призраци, а никой не ги е виждал!
- Много е странно! Като че ли някакви увити в чаршафи духове изникват отнякъде и трошат нощем стъклата. Но дори и да беше така, все щеше някой да ги издебне и да види с очите си как го правят!
- То да беше само чупенето на стъклата... Хората се оплакват от изчезване на багаж, някои не могат да се качат на влака, твърдят, че някой ги заковава като с чук на перона и не могат да се помръднат, докато влакът не тръгне, без тях, разбира се. Стават странни неща. Направо козината ми настръхва! Представи си, никой от работещите в големия град не смее да се връща през седмицата вечер и да спи в Тресавище! Ами как да се връщат, като вечер гарата е едно ужасно непредвидимо място! От прокурора чух, че заради всичко това населението на града е намаляло драстично. Според него натрошените стъкла са нищо в сравнение с общото настроение на униние. ”Тресавище днес наистина е тресавище!” - каза той.
- Не знам какво казва прокурорът, но чувам какво говорят хората - намеси се Лучия. - Те казват, че ръководството на града е напълно неспособно да се справи с положението. Усещам, че вече зрее недоволство от този безумен данък „гарови стъкла”. Много скоро очаквам вратите да зейнат без стъкла и гарата да стане напълно безстопанствена. Като шивашката фабрика!
- Ще бъде много жалко, защото това ще означава, че градът е вдигнал бяло знаме пред призраците и им се предава - каза Бела. - Началник гарата е пред пенсия и има къща на село. Това го знам от прокурора. Според него началник гарата много скоро ще се пенсионира и тя ще бъде завладяна напълно от призраците.
- Аз мисля, че Голдън сътрудничи на призраците - каза тихо Лучия. - Не ми е никак приятно да го кажа, но ето, един от нас вероятно е престъпник, наравно с хората.
- Един от нас?
- Да, от нас, животните. Животните в Тресавище винаги са били почтени.
- Както знаеш, скъпа, аз не съм тукашна, но това не ми пречи да съм изключително почтена - подчерта Бела. - А колкото до този Голдън, първо, не харесвам името му, много чуждоземско, прекалено английско, прекалено златно. Ха, той да не би да си въобразява, че ние не владеем чужди езици? И второ, прекалено доминантен е този тип, нетърпим егоманиак! Застава пред счупената врата като че ли очаква да му дадат медал или да го заснемат за централните новини. Какво иска да каже с присъствието си? Обвинява ли някого или напротив, тържествува?
- Не знам. Просто знам, че всички други се уплашиха и избягаха от това прокълнато място, само Голдън остана. Това според мен означава само, че помага на призраците.
- Скъпа, не си съвсем права. Ти също не избяга от това прокълнато място, както се изразяваш. Но аз въобще не смятам, че имаш нещо общо с призраците.
Лучия се изчерви от неудобство. Когато чу следващото изречение на Бела, стана още по-червена. Ако някой попита как се изчервява едно куче, да погледне Лучия - ето така се изчервява и козината не може да прикрие червенината по никакъв начин.
- Освен това аз мисля, че Голдън те харесва!
- Лучия наклони леко глава напред, на едната страна, после на другата и се поразтъпка с четирите си лапи някак хаотично.
- Това е пълен абсурд! Смятам, че ме ненавижда.
- Скъпа, ти наистина си много неопитна. Просто да се чуди човек, или норка, или куче, на такава наивност в такава вече съвсем не млада възраст! Вие, старите моми, сте доста странни...
- Извинявай, Бела, но отдавна исках да те попитам, а ти много опит ли имаш в любовните отношения?
- Бела лекичко се прокашля с лапа пред устата си, след което каза мило:
- В днешния свят е направо неприлично да нямаш срамно минало. За съжаление не мога да се похваля с такъв актив. Знаеш биографията ми. Вродената ми красота ме е обрекла на особена съдба - да крася раменете на жени със срамно минало, а аз самата да съм чиста като сълза.
- Тогава как разбра, че Голдън ме харесва? - попита Лучия. Тя вече беше забравила напълно основната тема на разговора, а червенината по ушите й просто пламтеше.
- Цялата гара го знае, само ти не се досещаш! Ами че той те лае и подгонва всеки път, като се появиш!
- Ама това не означава ли точно обратното? Че не може да ме понася?
- Ти си наистина една нетърпимо проста кучка! Сори, скъпа, казах го с много симпатия. Та как иначе ще го забележиш, ако не се държи като идиот?

***

Точно по обед на гарата пристигна майсторът на стъкла Георги, който вече беше свикнал с почти ежедневните си занимания със стъклата на гаровите врати. Той беше около 40 годишен, русоляв, много слаб, беше играл навремето в ученическия отбор по баскетбол и имаше великолепен дрибъл. Беше се пробвал в последствие с няколко вида наркотици, но прецени, че не може да издържи финансово, после премина на алкохол, но и това му се стори скъпичко, затова накрая от всички пристрастявания избра електронните игри, потъна в тях и съвсем се побърка.  Беше се женил два пъти, а след разводите живя на семейни начала без да се разписва с още две жени. Степента на полудяването му стана известна на всички, когато един ден се прибра при жена, с която се беше разделил преди девет години. Прибра се в малките часове и се мушна в леглото от своята страна. Да, ама там отдавна спеше друг мъж, който в дълбокия си сън само се отмести малко, за да му направи място. Майсторът на стъкла Георги все още беше потънал в преследването на севернокорейски военни части и тъкмо се чудеше в просъница кой батальон да пожертва, когато някой изрева мощно и го разтърси. Не беше кореец, а някакъв странен мъж по пижама, легнал в собственото му легло. Жената от другата страна на леглото не беше неговата настояща и също нямаше вид на корейка. Всичко изглеждаше много по-различно от играта „Между Севера и Юга”, в която  пребиваваше в последните месеци. Временното му умопомрачение остана без драматични последствия. Мъжът предложи да пият бира, а бившата му жена загрижено му направи кафе. На масата за закуска седнаха  две деца и той имаше натрапчивото усещане, че по-голямото  е негово, но не можа да си спомни името му. Той изпи и бирата, и кафето и се върна в интернет клуба, където играеше, защото вкъщи, каквото и да означаваше вкъщи, жените му, които и да бяха те, нямаха интелекта да влязат в проблематиката на „Между Севера и Юга”, както и в каквато и да било друга сериозна проблематика. Майсторът на стъкла слагаше стъкла само в някой промеждутък на играта. Откакто започна нашествието на гаровите призраци, смяната на стъклата на двете врати беше единствения му ангажимент, който той претупваше с цялото си сърце, за да се върне там, където беше оставил сърцето си – в интернет клуба.
- Колко рубежа ти остават? – попита го Голдън. Това куче е много умно, помисли си майстор Георги. Само то се интересуваше от играта „Между Севера и Юга” и можеше да схване какво означава да унищожаваш врагове и да бъдеш герой.
- Три. През четирите вече минах. Много огън и жупел, много кръв, но така е на война - отговори щастливо майсторът.
Единственото нещо, което му създаваше проблеми, беше смяната на стъклата. Нямаше електронни игри със смяна на стъкла и това просто обричаше професионалния му живот на вегетиране. А Голдън се навърташе край него и въртеше опашка.
- Наклони го наляво, инак няма да пасне – посъветва го кучето.
Майсторът не се притесни да последва съвета на едно куче и наклони стъклото. Да, пасна идеално!
- На другата врата трябва да направиш обратното, там наклонът е надясно – каза Голдън.
Ама че учени кучета, ей! Като че ли цял живот е слагал стъкла, този Голдън!
- Ти откъде ги знаеш тези работи? - попита го майсторът с любопитство.
- Много е просто - призна Голдън. - Наблюдавам те всеки път какво правиш и всеки път виждам къде грешиш. След стотната грешка вече ми е ясно защо не се получава. Рамките на вратите са изкривени. Вероятно са с лошо качество. Подозирам, че са много по-евтини от сумата, която железниците са платили за тях.
Ръцете на майстора трепнаха.
- Ти да не искаш да кажеш, че тук мирише на корупция? - попита тихо той.
- А, аз нищо не казвам за корупция. Просто си мисля, че къщата, която началник гарата си построи на село, вероятно е глътнала парите за ремонта на гарата.
Майсторът спря да работи и се загледа в Голдън така, както гледаше екрана на компютъра.
- Ти като си куче защо смяташ, че можеш да лаеш безнаказано? Не знаеш ли, че трябва да имаш доказателства? Работещите на гарата те хранят, а ти разнасяш слухове по техен адрес...
- Аз не разнасям слухове по адрес на работещите на гарата - уточни сухо Голдън.
- Аз само казвам, че началник гарата има къща на село, чиято цена надхвърля всичките му спестявания, а вратите, които ти поправяш толкова често, са пълен боклук, въпреки че според ведомостите са категория лукс.
- Слушай, Голдън, ти си добро куче и затова ще ти дам един съвет – по-добре не си ври муцуната в работите на гарата. Аз, както виждаш, въобще не се интересувам кой какви къщи си строи и какви врати на гари купува. Смятам, че както и да сложа стъклото, няма никакво значение, нали утре или вдругиден ще го счупят отново? За мен е важно да си взема парите и да се омета.
Голдън сви раздразнено уши след тази пораженческа реч и отвърна:
- Този девиз - за мен е важно да си взема парите и да се омета – е девиз на всички двукраки в Тресавище. Само четирикраките не го следват, може би защото нямат пари. Но след като дойдоха призраците, все някой трябва да остане, без да се омита.
- Ами стой си, кой ти пречи? Аз имам по-важни работи за вършене, отколкото да се правя на герой на една скапана гара! Хайде, не ме занимавай с твоите нравоучения, че денят мина! - и майсторът стана да си ходи.
- Хей, майсторе, искам нещо да те питам! - последва го Голдън.
- Ох, много си досаден днес, Голдън. Питай!
- Защо си кръстил котарака си Чан Кай Ши, Чан Кай Ши е китаец, а не кореец!
Майстор Георги се усмихна хитро.
- Брей, голям си умник! Защото когато го взех, играех играта „Северния поход”. Като си толкова умен, знаеш ли какво представлява Северния поход? Думата Гоминдан нещо да ти говори?
Голдън се почувства натясно. Не, думата Гоминдан не му говореше нищо. Той следеше внимателно новините и по-новата история, но познанията му върху историята на 20 век бяха ограничени.
- Не - призна той.
- Тогава върви прочети, приятелю. Добре, че ме подсети за Чан Кай Ши. Май не съм го хранил от седмица.
- Не се тревожи. Жена ти му купува редовно риба, от най-евтината.
- Жена ми? Коя жена? - ококори очи майстор Георги.
- Тази, която ходи на йога всеки четвъртък.
Майстор Георги дълбоко се замисли. Коя ще да е тази жена, която ходи на йога всеки четвъртък? От мисленето го заболя глава, той махна с ръка и тръгна, без да се обръща.

Няма коментари: